Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.07.2014 06:00 - Ася Кулева: Злато моме, Злато джанъм...
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 3853 Коментари: 1 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
    


                                              От романа "Марципаненият чехъл"




* * *
Злато моме, Злато, джанъм.
Ти златна ябълко. Злато моме,
орехова сянка.

Дето и да идеш, Злато,
пак ще да те найда, Злато моме,
пак моя ще станеш…
Народна песен

Беше краят на май и баба Злата тихо гаснеше. Вече не можеше да се повдигне от леглото, болките на моменти бяха толкова силни, че тя тихичко виеше, свита на две. Когато ставаха нетърпими, Василена щ слагаше морфин и старицата се унасяше в полусъница. „Дойде ли си най-после, Звездане”, бълнуваше тя. „Сядай да вечеряме. Картофи съм сготвила, с мащерка. И на друго ли ти миришат? Прав си, драговнико, слънчице златно, месечко сребърен. И пелин мъничко сложих. Затуй и леко нагарчат. Див пелин съм им сложила, вечно и много силно да ме обичаш... Казваш, че ти и така ме обичаш? Знам, знам, ама още искам, и още…” Василена се чувстваше неудобно и излизаше от стаичката, за да ги остави сами в техния нереален разговор. Сядаше на прага и пушеше цигара от цигара. По някое време старицата се събуждаше и я викаше обратно: „Стигнала съм май вече до вратата на гроба си, дъще. Малко ми остава. Жал ми е, че и ти покрай мен се намъчи. Стигнах до вратата, но ме е страх да отворя. Ами ако оттатък никой не ме чака? Насамувах се и се насиротувах през този живот. Все ми се иска оттатък сама да не бъда”, вдигаше очи старицата и тихо заплакваше. Василена не знаеше какво да щ отговори.
„В живота няма равенство между даденото и полученото, дъще”, каза един ден баба Злата. Беше по-добре и дори успя да хапне от чорбицата, която Василена щ беше сварила. „Ама добрини правиш ли, не ги смятай и пресмятай. Знам, знам, ще кажеш, че човешките отношения са тънък алъш-вериш и който дава, все се нбда нещо да получи. Ти ги запиши добрините на снега и продължи напред. Пък той, Господ, ценоразпис няма, тефтер не държи, но всичко записва. Все ще има някое луково перце за тебе.” „За какво луково перо ми говориш?” „Ами има такава приказка, дъще. Ей сега ще ти я разкажа”, усмихна се старицата, а Василена приседна до нея, започна да сресва рехавата щ коса и се приготви да слуша.
„Имало едно време една проклета жена. Напустеница била - толкоз проклета, че мъжът щ от нея избягал. Ни се водела, ни се карала. Свидело щ тагарче жито на бедняка да даде. Ако някой се излъжел „добър ден” да щ каже, наврекнато му отвръщала: „Добър ден в джоб се не туря!” Омиталото от паниците хвърляла, прокиша в градината изливала и пак на други не давала. Вкисналото мляко де”, поясни старицата като видя недоумяващия поглед на Василена. „Детенцето щ като парпулче било - дребно, слабичко. И защо Господ деца на такива дава? Като нафор им падат. Сигур с надеждата по-добри да ги направи, ама явно и това не винаги става. Каменито сърце имала тази Димана. Все напъждала момчето, а то тъй я обичало, че огъня с ръце би прегърнало заради нея. Пък тя за него сърцето си заключила. Бабата, която на белия свят го довела, пазилка му направила - кожено шнурче с възелчета. И на лявата му ръчичка го вързала. Пак тя, като му излязло първото зъбче, сребърна лъжичка му дарила. Хората го жалели и току му давали нещичко за хапване. Не че гладно го държала, ама не го и прехранвала, да знаеш. Пък и дрешки му подавали, че майка му все уж нямала. Ама то не било от нямане, дъще. Греховна страст имала тя. Алчба я тресяла, всичко в злато обръщала, а жълтичките в едно гърненце в старата пещ държала. Говорели хората, че даже сянката си на дявола продала заради това пусто злато. А той все я следвал, чакал я да се гътне - ръце потривал, че началникът му в тефтера още една душа в пъкъла ще запише.
Златото прокоба мъкне, дъще. Ръцете гори и душата разваля. Който го дълго време носи, за себе си почва само да мисли, за другите забравя и власт търси над тях. Мен някак повече среброто ме топли, от златото студено ми става. Все съм се чудела, защо баш от него пръстени хората носят. Сигур ги е страх от среброто – нали Юда за сребърници Спасителя наш продал. Ама пък в черквите иконите все със сребро са окичени и в светената вода сребърен кръст се топи. Не знам, Василено. От баба Рада съм чувала, че златото път навън в света ти проправя, пък среброто, дето като месечинката меко грее, семейството и дома сплотява. Затуй на девойчетата не златни, а сребърни обички трябва да се окачват. Пък като се замомеят, сребърна гривна на лявата ръка да носят. От лява страна, дето стои сърцето.То като помислиш, така си е: Златото блести като слънце, ама то слънцето не само топли, но и изпепелява. Не го обичам златото аз, лошавини носи. Звездан все ми се сърдеше. Златке, казва, язък ти за името златно! Нали парокопец беше, току някоя ялдъзка ще изрови и ще ми я дарува. Пък аз ще я погледна, в ръка ще я подържа, доде ме опари и ще я върна да иде да я продаде, в дар не я исках. И все го молех да не копае. Заровеното имане с клетви и магии се пази. Изровиш ли го, гроб си ровиш. Ама той не чуваше и на смях го обръщаше. И свети Костадинчо молех – знак да му даде. Нали баш той първи не златни, а сребърни пари направил. Ама и той не ме чу.
Жена сложи ли злато, знак дава на света: Ето ме на, идвам - да владея, да разполагам! Който мъж пожелая, мой трябва да бъде. Пък те, мъжете, нали са като децата, на дрънкулките лъскави налитат и бляскавото ги омайва. Сложи ли жена злато, мъжа иска да подсеби на часа и на волята си да го подчини. Тук любовта не пее. Ама ако щеш да завладееш един мъж веднага, ще му завладееш нагона. Ако искаш да го имаш по-дълго време, бръкни му в душата. Туй значи да си му удобна и със слабостта си да го направляваш. Създай му заблуда, че е господар, а своето си налагай със заобикалки. Мека и гальовна да си като среброто. Мъжът трябва да те чувства не до задника, а до душата си. Мъжко е златото, а среброто женско. На мъж пу приляга злато да носи. Тъй мисля аз, дъще…” „Хе, има една такава приказка, че на мъжа му ходят само три вида метали: сребро в косите, злато в джобовете и стомана в гащите”, вметна Василена. Старицата тихичко се засмя, после продължи:
„Най са ми свидни ей тези обички, Василено. От сребро са и пак от него, от Звездан. В последната нощ преди да избяга, на ушите ми ги закачи и от тогава са на мене. Пазилка са ми вече толкоз години. Знам си - почнат ли да чернеят, лошо око ме е погледнало или магия се мъчи някой да ми стори. Веднага тичам към чешмата и ръце под водата слагам. Стоя така барем десетина минути. После с мокри ръце – без да ги бърша - вкъщи се връщам. Знам, че кончй ми трябва. Ако нямам на вретеното, хващам края на някой чорап или елек, дето сама съм плела, откъсвам конец и нишката отново с плюнка препридам. Възелче щ правя и си нареждам: „Душата си на възел стягам и на никого я не давам. Силите си във възел скривам и на никого ги не давам. Който се мъчи душата ми да източи, очите му да изтекат, устата му да занемее, злото сам да излочи.” По едно възелче всеки ден вържа. Скривам после конеца навътре в долапа. На другата седмица с ново кончй започвам. И така седем седмици по седем дни. Само аз си зная какво правя. Иначе няма файда. Ден след ден обичките почват сами да се чистят и да проблясват, а на мен по-леко ми става. На последния ден ставам рано и пита замесвам. Пита замесвам със сълзите си – за ново начало, за кадем и за здраве.” Ами който не може да плаче, мина през ума на Василена. Той какво да прави? С какво пита да меси? И как по нов път да поеме? Тя махна мислено с крило и се заслуша в ромона на баба Злата: „Ако искаш душата си чиста да пазиш, дъще, сребро носи, не злато. Среброто през деня си слагай, но вечер от себе си го сваляй - във вода през нощта нека почива. На сутринта с водичката очите си премивай. Като си тръскаш ръцете, все си повтаряй, че лошите мисли и промисли от себе си махаш. И личицето ти младо ще си остане, тъй както самата луна не старее. Ама и аз къде се отплеснах. Забравих за Димана злата, злато дето само обичала…
Простудило се една зима момченцето и умряло. Казват хората, дъще, че детенцето като гръмоотвод на родителите си лошавините поема. Такава скубла проклета на земята останала, пък детенцето чисто си отишло. Ама Господ в рая го прибрал, по-близо до него, че то грях нямало. Позаякнало то и се разхубавило, започнало песни да пее като славейче в райската градина. От съмнало до тъмнало пеело момчето. Слушал Господ, драго му ставало на душата, а и всички, що били покрай него, радвали се и се веселяли. Ама една сутрин излязъл Господ от дома си новия ден да посрещне, а в райската градина тихо и тегаво. Попитал той един ангел що става. „Майка му умря на детенцето. Тъгува. Не му е до песни и радост”, отвърнал той. „Пък тя нали е проклета, място няма тука и дяволите в пъкъла я взеха.” Решил Господ милост да стори, изпратил ангела на жената да помогне. Отишъл той до края на небесния свят, надвесил се над пъкъла и извикал: „Димано!” А знаеш ли пъкълът какво представлявал? Самотия и тъмнотия, дъще. Пълно с дупки и дълбоки кладенци, а във всяка дупка по една грешна душа самувала. Никой я не потърсвал, никой за нея се не сещал. Самичък да си в тъмното, ей това е най-страшното наказание, Василено. Само ако някой от живите на земята за тази душа се присетел и свещичка палвал, нейното пламъче мрака пропуквало. Ама огледала ли се душата, видела ли в каква дупка седи, още по-тежко щ ставало, още по-жално съдбата си заокайвала. Та надвесил се ангелът над пъкъла, извикал жената по име. Никой не му отговорил. Той повторил по-силно: „Димано!” Пак никой не отвърнал. Показал се един дявол и замахнал ядно с вилата - що не го млатнал по челото. Ангелът се не уплашил и потретил: „Димано!” Чак тогава жената излязла - мръсна, измъчена, объхтана, вече да се сплува почнала като мишка в армея. Ама пак сербез: „Що искаш от мен?”, попитала. „От пъкъла искам да те извадя. Самият Господ ме праща. Едно нещо само трябва: Кажи, дарявала ли си нещо на някого през живота си земен?” „Не съм! Как тъй на чужди ще давам? Нищо нямам за тях аз. И греха си не давам. Що е било мое, то си е само мое.” Тъй рекла проклетницата, а рогатият бързо я дръпнал за крака надолу. Върнал се ангелът натъжен, разказал всичко на Господа. „Ама аз имам записано, че тя даде веднъж на една прошлякиня луково перо”, казал той. „Върни се, припомни ъ!” Надвесил се пак ангелът над глъбината тъмна и силно извикал: „Димано!” Този път мигом се явила и лукаво се усмихнала. „Що щеш този път, ангеле” попитала. „Отецът ми рече да ти припомня, че веднъж на една прошлякиня луково перце си дала”, рекъл ангелът. „Щом Господ туй помни, значи тъй трябва да е било.” Зарадвал се ангелът и веднага отърчал обратно. Господ му заръчал да вземе луковото перо, да го осуче на тънък конец и да го спусне в пъкъла.” Баба Злата разказваше и бавно пресукваше снопче вълна, измъкнато от юргана. „Ето така, дъще… Та спуснал перцето ангелът и подканил Димана да се качва по него, че от пъкъла да се измъкне. Хванала го тя, тръгнала нагоре, ама по краката щ на гроздове висели другите окаяни души, дето се мъчели долу. Светлината ангелска видели и бързо от дупките си изпълзели. Натежали щ те, сили започнала да губи, ахб да се изтърве. Тогава джанабетницата закрещяла и зафучала: „Какво сте виснали по мене! Аз себе си едвам спасявам. Да не сте ми трошили буци на лозето, че да ви помагам? Вий си стойте в тъмницата! Туй въже е от моето луково перо, не от вашето!” И започнала да ги рита ядно. Докато изрече тези думи, дъще, конецът се скъсал. Димана се прескълбучила във въздуха, паднала долу и останала завинаги в пъкъла... Въже без възел бързо се къса. Възел възела държи, така да знаеш. Но това е друга приказка…” Баба Злата се отпусна уморено на възглавницата и се унесе. На ушите щ кротко проблясваха малките сребърни обички. На лицето щ грееше такава детска невинност и чистота, че озаряваше цялата стая.
Василена излезе на пръсти и приседна пак на каменния праг на къщата. Опитваше се да не мисли за нищо и най-вече да не си задава онзи ненавистен въпрос „защо”, който няма отговор. Защо точно тя? Какви лоши промисли и простъпки, какви грехове имаше Злата, че Господ така я наказваше? И защо точно рак? Защо? Защо? Защо? Хм, зарекла се свиня да не яде лайна. Прескочила плет и изяла пет, сръга се тя в ребрата. Добре де, свиня съм си, това е положението, но искам отговор на въпросите, продължи мислено диалога със себе си и сви юмруци да не щ изтича парата. Какви грехове има Злата, че трябва да ги изкупува по такъв жесток начин? Не е честно просто. Злото зло го не хваща. Злото при добрите отива. Вярно, не е честно. Но кой е казал, че животът е честен, драга моя? Пък и има нещо друго: Господ наказва добрите за пример на злите. Гадничко си е обаче. Както и да го погледнеш…
За да избяга от натрапчивите мисли и безплодния диалог, Василена влезе в малката кухничка и се зае да подрежда. Макар напоследък рядко обитавана, тя ухаеше на топло огнище, дим и подправки. „Жената трябва да е като пбрата на манджата, дъще,”спомни си думите на старицата. „Който я оценява, той да я мирише.” Беше права, разбира се. Както винаги. Василена се усмихна, взе мека кърпа и започна да бърше шарените панички, които бяха наредени на поличката над долапа. Всяка беше с различни шарки и цвят, но тази еклектика не я подразни, а напротив, дори щ хареса. С налъми щ тропаха по нервата големите еднотипни тежки сервизи със съответните съдчета и съдинки за всеки случай и повод. Изглеждаха щ скучни, дори я плашеха - приличаха щ на онази глинена войска, открита нейде в Китай. Потръпна само като си спомни картинката, която беше видяла в едно списание. А паничките на баба Злата грееха като пъстри звездици и осветяваха примрака на малката кухня. Василена внимателно ги избърсваше една по една и ги слагаше по местата им. Макар и позапрашени, те бяха подредени по някаква система, известна само на стопанката. Оправна жена и това си е, усмихна се Василена. Старият будилник тихо тракаше. Беше почти три следобед. Имаше достатъчно време до вечерта. Ослуша се, но не чу никакъв шум от стаята на старицата. Нека поспи, мина щ през ума, да посъбере сили, че доста се измори с тази дълга приказка. Пресегна се към най-високата поличка и взе стъклен буркан, пълен с някакви кафяви корички. Беше с етикет и тя успя да разчете разкривените букви: „дърчинъ”. Това пък какво беше? Отвори буркана и ноздрите щ се изпълниха с топлия аромат на канела. Василена съзря вътре пожълтяла фунийка от старо парче вестник, разви я и се зачете: „Дробова чорба. Първо, нарязват на ситно белий дроб на агне или овца и като го сварят с малко вода, турят му малко месна чорба или ако няма, нарязват добре една глава лук, опържват го с една лъжица масло.” Но какво общо има чорбата с канелата, почуди се Василена и продължи да чете: „Подире го турят върху дробът с малко вода, след туй земат жълтъкът от няколко яйца, разбиват ги с малко оцет или лимон, което като сварят малко нещо, изливат го върху чорбата. Когато ся кавардисва лукът, ако му се тури майданос и гюзум, чорбата става още по-добра. Когато изсипят чорбата в съдове, поръсват я с дърчинъ.” Подредена жена и това си е, усмихна се Василена. Дори екзотична рецепта е приложила. Но май тази подреденост щ изигра лоша шега. Сега си спомни разговора с доктор Кост… Костуркова за психосоматичната медицина. Тогава стана дума за причините, които провокират рак. „Ракът на гърдата”, каза докторката, „най-често се появява при подредените жени и чистофайниците.” „Значи няма опасност да ме хване”, ухили се Василена. „Не е смешно. Имам пациентки, които продължават с психотерапия след успешната операция. Задачата ми е изключително трудна, защото при тях има само черно и бяло, правилно и неправилно, любов и омраза. Никакви полутонове, никакви полусенки. Безкрайно категорични са в оценките си и също толкова педантични в поддържането на реда и чистотата вкъщи. Толкова са подредени, че и прашинките нареждат по големина. Ако случайно се свъртят такива чудовища в дома им де”, засмя се доктор Костуркова. „Та с общи усилия се борим с тази мания дотогава, докато пациентката осъзнае, че палитрата на живота има и други цветове.”
„Но баба Злата не е такава”, продължи мислено диалога Василена, докато връщаше буркана на полицата. „Може би вече не е такава. Но в сърцето си е стаила обида и болка. Подтискала ги е години наред. На думи е простила, но вътрешно не. И както виждаш, бисер не се е получил, а рак. Ракът при нея избива на повърхността, отворя рана, от която бликат трупаните години наред, може би цял живот, болка, оскърбление и гняв. И не е случайно, разбира се, че ракът е близо до сърцето.” „Рак от любов?” „Не, рак от неосъществена, неизживяна докрай любов. И от обидата заради тази неосъщественост, която съдбата щ е сервирала”, поправи я доктор Костуркова. „Значи какво излиза? За да не се разболея от рак, трябва да изпия чашата до дъно и да я строша с един замах, така ли?”, попита Василена. „Нещо такова”, отвърна в мислите щ докторката. „Макар че сладкият нектар е най-отгоре в каймака, пък на дъното май само горчилката се утаява. Изпиваш всичко и намираш сили да разбиеш чашата. Никой не казва, че е лесно.” „Имах си хас! На мен ли го казваш?” „Болестта обикновено дава шанс на човека да преразгледа позициите и мнението си по много въпроси. Да промени себе си. И Лазарев пише за това, макар че, струва ми се, стига до известни крайности”, продължаваше доктор Костуркова. „Да се променяш? Дори на четиридесет, петдесет или седемдесет години? Не е ли малко късничко за това?”, не мирясваше Василена. „За такава промяна никога не е късно. Ако продължиш да упорстваш, Господ те чуква по навирения нос и идва болестта. Но не го приемай като наказание, а като подарък – за да вземеш навреме мерки по въпроса.” „Все съм си мислела, че всички лекари са атеисти”, незлобливо я захапа Василена. „Погрешно впечатление”, усмихна се тогава докторката. „Макар че не мога да се нарека ортодоксално вярваща. Но да продължим по темата: Болната от рак жена освен обидата, която продължава да я разяжда, започва да изпитва и вина за своята болест. Тя трябва да прости и на другите, наранили я жестоко, и на самата себе си.” „И пак стигаме до любовта”, прекъсна я Василена. „Да, любовта към другите, но и любовта към себе си – към своето тяло и душа. Трябва да се научиш да ги обичаш, да ги уважаваш, да разбираш езика им. Да си говорите, да общувате, така, както общуваш с другите хора.” „Хм, май нещо такова правя в момента. Говоря си като лудите сама в кухнята”, сдъвка се Василена. „Неее, не си говориш сама, а просто общуваш на глас със себе си”, не щ остана длъжно подсъзнанието.
Защо не бе успяла да прости баба Злата? Задаваш си отговори, драга моя, срита се по кокалчетата Василена. То на думи лесно се прощава, по себе си знаеш. С ума си успяваш да простиш, но с душата не можеш. „Всеки си има по един червей да го яде”, беше щ казала веднъж старицата. Ами ако станат много, направо спагети в чиния? Ега ти груповия секс, намръщи се Василена. Беше объркана и гневна. Замахна с ръка да прогони досадната муха, изпружила мършави кълки на огледалото, и го събори на пода. Огледалото се строши на десетки парчета и старата му дървена рамка осиротя. Останаха да стърчат вампирските зъби на две остриета, готови всеки момент да я захапят. Василена бърза ги извади от рамката без да се оглежда в тях - знаеше, че е лош знак. Реши да я свали от стената, откачи я и ахна. Зад пожълтелия картон на гърба на рамката намери стара снимка. От нея я гледаха мъж и жена. Мъжът, естествено, се беше разположил бейски на дървен стол, широко разтворил колене, - сакън, някой да не му обърка пола! - с юнашки засукани мустаци и заръкавена риза, а до него чинно стоеше красавица с дебели дълги плитки, чиито змии пълзяха надолу по тъмния сукман. Имаше нещо примирено в осанката щ, но пък очите горяха с такъв независим и буен огън, че моментално стъпкваха робската роля, отредена ъ от селския фотограф. Беше сватбената снимка на Злата и Буко.
Василена пак погледна часовника. Дано старицата не се е разбудила от шума. Ама какво му ставаше на този часовник? Показваше един и половина, а навън слънцето бе започнало да се спуска надолу в края на поредния си работен ден. Защо часовникът беше тръгнал назад? Нещо не е наред, помисли си тя и сърцето щ се сви от тежки предчувствия. Остави рамката и хукна към стаята на баба Злата.
Старицата бе изпаднала в агония - тихичко бълнуваше и припяваше:
Злато моме, Злато, джанъм.
Ти златна ябълко. Злато моме,
орехова сянка.

Дето и да идеш, Злато,
пак ще да те найда, Злато моме,
пак моя ще станеш…
Изживявам си дните вече. Реката буйна пред мене. Страх ме е да се не удавя. Ама нагазвам. И ей тъй я преминавам. Преминавам водата, седнала в сито. Къде си, Звездане? Знам, че ме чакаш, слънце. Ей там, далече, някой ми маха… Реката зад мене остава. Ей я на, все така буйна… Ти що щеш тук, Василено? Ти място нямаш тука. Бягай обратно. Ей там на другия бряг трябва да стъпиш.”
Василена се връща обратно. Огромната дъга е извила гръб и с наслада пие вода от реката. Василена търси с поглед крехката фигура на старицата, ала тя бавно се отдалечава в озарения от мека светлина въздух. Вече е изкачила височината и ясно се откроява върху търкалото на умиращото слънце. Баба Злата чевръсто тепа подир русокосо момиченце, а то току се обръща и закачливо я мами с пръстче да бърза. „Идвам, чедо, идвам”, чува Василена. Някак вътрешно знае, че това момиченце не е никой друг, а малката Златка, тя вика старицата. Баба Злата се завръща при самата себе си. И двете с цяло гърло пеят:

Злато моме, Злато, джанъм.
Ти златна ябълко. Злато моме,
орехова сянка.

Аз ще стана, първо либе,
на един бял гълъб, високо ще литна ,
първо либе, не ще да ме найдеш.

Аз ще стана, Злато моме,
най- добър ловджия, пак ще да те хвана
Злато моме, пак моя ще станеш.

Докато ехти песента, двете фигурки бавно потъват зад хребета. Там, на другия бряг на реката.




Гласувай:
3



1. fumiko - Колко обичам аз стари български ...
26.07.2014 09:24
Колко обичам аз стари български народни приказки, от които и плаеш и се смееш и се радваш, че хората умеят да говорят като поети без да знаят това, но всичко идва от сърцето и събужда в други души най-прекрасните и най-добрите емоции.
Браво на авторката! Харесва ми мноогооо!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2010366
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031